Трена и Милойко

Произведение на Тома Лотев Златков, разкриващо красотата и колорита на трънския диалект.

ТРЕНА И МИЛОЙКО

(от Трънско)

Ако очеш, Трено,
веруй, – ти казуем,
дън и ноч за тебе
мислим и тугуем .

Обичам те млого,
– ко ябуку зрелу
и би те целивал
судека я – целу.

Кико си ми мила
и кико те очу,
изел би те тебе,
да знаеш – ко вочу.

С туя твою снагу,
що си одвъртела,
свуту ми акъл си
мене ти узела.

Кига ти погледнем
и ногье, и рукье,
образи и груди,
– припадну ми мукье.

Бъш теквуя сакам
да узнем девокьу,
А нечу коя е
смекла, ко Милокьу.

Що е щрокльосала,
с пърчаву кошульу
и не е ватила
вилу, ни гребульу.

Ни е наранила
ни свиньу, ни куче,
нито пь умее
връвцу да усуче.

Ни е наранила
пилища и квачку,
ни е леб – трошицу,
върльила на мачку.

Ни е музла овце,
ни козе, ни краву,
ни е – за помиье,
брала с вречу, траву.

Ни е клала огън
с гранье, – на огньище,
нито е върльила
пепел на бунъище.

И е ко сумужляк,
– нема се докара,
а се напущила
кико баба стара.

Ни си чешля косу,
ни си пегля ое,
нито е видела
цървило, – кикво е.

И, язък – защо е,
близу към сто окье,
кига не се носи,
– кико све девокье.

И чу да ти кажем,
но свакьи да не чуе,
– она била пуна,
кажу – и със буе.

И теквая, мене,
– злато да ми сере,
нема да ю узнем
и с нож да ме дере.

Нема по теквуя
я да се заблудим,
– после да се чудим,
ко да ю изпудим.

За теквуя, – нечу
да заберем грижу,
– само да ми пъшка
и смърди у ижу.

Я жену не сакам
грозну – що не важи,
ни коя е тръгла
– гявола да тражи.

Коя че ми прави
ижу – пърдъвъчку,
и че да ми трови
само мене жлъчку.

И ако вой се скарам,
– че ми се пуяри
и нема да меси,
ни манджу да свари.

Разбирам и знаем,
– око що ми лови
и огън не сакам,
– от дърва върбови.

А пь ти киква си
убавица, Трено,
само тебе сакам,
думам ти, почтено.

Ем си калъплия,
ем си чапкънлия,
ем си най-работна
и – най-акълия.

Първа си, девокьо,
– казуем ти право,
ко тебе видел съм
сал едну, – у Гра/о/во.

И она – синица,
млого прилегата,
– сал сестру си има
и еднога брата.

С ньу се запознамо
на дън, – на Йовандан,
бео се облекъл,
– не бео размандан.

И на ньу, – за мене,
връкну вой чивия,
– виде, че съм убав,
па и чорбаджия.

Кигато виде ме,
– къв съм бабаджанец,
у оро се вати,
при мене, – на танец.

Но я, се си мислим,
– с тебе чу по-згодим,
пь и законо не дава,
– две жене да водим.

Преди два-три дъна
я гледа два съна:
найдо огледало,
у кал се загмацало.

И ти, с воду латку,
– мий га у рукатку
и оно се блесну,
– ко ново се лъсну.

И из траву ситну
еребица литну
и у слеп, – у сливу,
я ю вати, – живу.

Ега су за срекьу
съновете, Трено,
та със тебе, – ние,
да збирамо сено.

По “Рудинье” наше
да ни пърли жега,
да окамо по заяк,
покре нас, – ка бега.

И ако ни дойде
”кьорава неделя”,
седъмстотин ока
брашно чу умеля.

У црепнъу, със връшник,
– кико що умееш,
че печеш погаче,
– с благ леб че живееш.

И че ти завиде
тебе музавиркье,
ка виде, че чуваш
гускъе и мисиркье.

Ако дойде срекьа
на нас, – ко човеци,
ти литак че върльиш,
а я – бревенеци.

Еднъг чу ти купим
све, – що ми кажеш,
пудру и цървило,
– та и да се мажеш.

И вистанье градски,
цревье и щивлета,
– що не су виделе
черкьете на кмета.

Ни на Кузман, – бирник,
ни на секретара,
ни на “дзигля” Груин,
– у село кръчмара.

Нито пь женете
на даскал Илия,
ни на Василия,
– богат кавторджия.

И кикво издумаш,
– я не едем трице,
чанту чу ти купим,
пь – и рукавице.

И чадър, – най-убав,
немски, – със пружину,
и от Берн – чесовник,
най-скуп – от платину.

И модну капелу,
с перо и корделу,
та да се гордеем
и я – с мадмазелу.

И чу да ти купим,
– ко за свою душу,
и прътенье златни,
и златну менгьушу.

И от “джам” чорапци,
– длъгьи до мешину,
та кои те виде,
– по тебе да зину.

И по летньо време,
я ти даем клетву,
нема да се бъцкаш
ти, боса, у жетву.

Опънци чи напраим,
но нема да си “цуца”,
а убави че буду,
– муа че се пуца.

Кига – колко сакаш,
– че ти давам паре,
знам жену да чувам,
– я не съм магаре.

Не съм я теквия
прост, ко Дънко Пеин,
ни ко Цвею Кушльин,
– лъжля, ко евреин.

Със мозък, да знаеш,
глава ми е пуна
и не съм лесица,
ни вук, ни маймуна.

А съм човек с памет,
що сочат ме с пръсти
и от мене, гявол
– бега и се кръсти.

Сал това съм грешен,
що гледам у жене,
та може пъклото
да чека и мене.

Но дваести век е
сега текъв, Трено,
та може от Бога
да е и простено.

Не могу да крием,
та се изповедам,
но щом се оженим,
– жену че си гледам.

Да се валим млого,
сметам, – срамота е,
но едън е Милойко
и свакьи га знае.

Пе ме попогледни,
– кикъв съм у снагу,
– седъм вука я съм
утепал с тоягу.

И с мечку бори се,
и вой строши груди,
та мечкарът, – мене,
сакаше ме суди.

Но лели е приятел
мене, – судията,
скьиде му делото,
– върльи га зад врата.

Сакаю ме млого,
но съм мераклия,
с тебе – да ни тупа,
на нас – тупанджия.

Знам – за све те бива,
не си сурубайда,
нито си пе проста,
ко Совкина Найда.

Ни си ашлакуля,
ни си алавойда,
ни си мушкарица,
– за резил да пройда.

А жена си арна,
– убава и яка
и нечу я другу,
коя да ме сака.

Я те бегендишем
и пипам, пе рипам,
– не съм прост, дотолко,
– тека да си дзипам.

И ака кандишеш,
по що ти оратим,
на сви – до еднога,
здравице чу пратим.

Рекию съм пекъл,
– къмто сто казъна,
че карамо свадбу
най-малко – пет дъна.

Но, ако ме нечеш,
кажи ми ти – Трено,
та да се не надам,
ко бивол – за сено.

Граовка ме чека
и каракачанка,
и една совиянка,
– казуе се Стоянка.

И мома ме сака
– и на арнаутин,
и от Совию – красива,
черка на чивутин.

Ако ми за тебе
срекъата избега,
– с другу чу направим
свадбу, – ко прилега.

Че сънуеш паук,
а я – пеперуду,
и ти муж че найдеш,
и я – жену другу.

Автор: Тома Лотев Златков
Източник: Трънчанин