Трън > Общество > Политика > Трактат за простащината

Трактат за простащината

Има един-два на пръв поглед съвсем естествени отговори на един или два  основни въпроси на битието ни.
Единият въпрос: „ Защо в Българя простаците са на власт „ си има на пръв поглед съвсем естествен отговор: „Защото ги избират простаци”.
А простаците, както и глупаците, невежите, слабограмотните, лековерните, неосведомените, плиткоумните, некадърните и нахалните, както се знае, в България са мнозинство.
Те всъщност са мнозинство не само в България. Но в България са управляващо мнозинство. 

И все пак. Защо простакът би трябвало да избира простак за свой водач? Защо невежият и необразованият човек трябва да избира невеж и необразован човек за свой представител? Защо глупавият човек трябва предпочита да бъде ръководен от глупак?
В натрапващия се отговор „ами защото самият той е глупак” има известен смисъл. Но има и много безсмислие.
Простакът би могъл да съобрази все пак, че простака когото е избрал за водач и властник /ей виждате ли как тук си проличава нуждата от пълен и кратък член/ ще направи куп простотии и глупости.
Простакът би могъл да го съобрази и го съобразява. На него обаче, явно не му пука, че простака, когото е избрал за водач ще направи куп простотии и глупости, защото неговите разсъждения са кривнали в друга посока.
„ Той може да ги направи простотиите, ама пък ще мисли за мен, защото е прост като мен и защото е човек от народа, за разлика от умника, който не е

Човек от народа

и ще ме прецака, защото е по-умен от мен. „
Така разсъждава простакът.
И това разсъждение изглежда разумно и неоспоримо.
Ако приемем просташкото виждане, че умът на човека е даден не за друго, а за да може да прецака някого, другиго, всекиго…

То е както слепци да си изберат за водач слепец, защото слепецът е техен човек, защото знае нуждите им, защото ще мисли за слепците и защото ще им покаже верния път.

Не че умните хора много внимават да не прецакат случайно някой глупак.
Само че докато умният човек може да направи нещо за глупаците, дори и да не му пука за тях, защото знае как да го направи и защото му е изгодно да го направи, за да бъдат те доволни, да си кютат и не правят поразии, то глупавият простак не може да направи нищо за глупавите простаци дори и да иска, просто защото е глупав простак и освен поразии друго не може да прави.

Простонародната мисъл, че един човек от народа ще мисли за народа, защото е човек от народа, а няма да гледа само себе си, тъкмо защото е човек от народа, може да хрумне само на някой човек от народа.

За да може едно племе да се договеди, че е по-добре да се довери на малцината умни, образовани, кадърни, можещи и знаещи свои представители, които не са баш народни и никак даже не са и поради тази причина не са особено готини, вместо да се довери на народните простаци, които са готини, щото са от „наш,те” са нужни най-вече две неща.
1. Време. Доста време. Столетия примерно. Столетия свободен живот с възможност за избор – личен, граждански, обществен и политически. А не векове турска, съветска, комунистическа, царска или българска робия.
2. Култура. Което означава ум, знания и опит, придобити тъкмо след осъществената възможност за избор. С поуките от избора, които се предава от поколение на поколение.
Свободните хора избират, пробват, грешат, успяват и вървят напред. Робите си кютат и чакат някой да ги оправи.

По този път на всенародно поумняване са минали много малко племена. Тези, които са имали поне две поколения свободно и демократично битие.
Българският народ също би могъл да мине по този път. Дори в съкратени срокове, ако осмисли и използва опита на другите.
Но може и да не мине. Защото не иска, защото не може или защото не съумява да осмисли опита на успешните държави. Не успява да вникне в същността на успеха им, а се увлича по външните му признаци.
И защото го управляват простаци.
А го управляват простаци, защото такъв е бил свободният народен избор.
Проба – грешка. Проба – грешка, проба – грешка, проба грешка и…
Проба – и пак грешка.
Съмтаймс люн, съмтаймс уин. Или пък винаги люн.
Има и такива случаи.

А си е избрал да го водят простаци и по други едни свои си, много тънки, полуосъзнати, или пък неосъзнати сметки и съображения.
Да им даде да се разберат. На ония, дето се мислят и се правят на много умни. Видяхте ли бе, наш,то момче е по-добро от вас. Видяхте ли, че
„и чистачка може да управлява държавата”  – както е казал Ленин.
„И чистачка може, и пожарникар може” както пък каза народът ни.
Какво ми се правите на умници, бе цървули такива. Галоши. Видяхте ли, че и Стоичков може да бъде доктор. А пък вие го имате за простак. Ичка ви майчина.

Добре, може би се увличам. Нали задачата уж беше не да се натрива носа на умниците, а да бъде наказана Тройната коалиция за далаверите и зулумите й. Но няма как да не възникне подозрението, че тия приказки на бойковите почитатели за справедливост и наказание на тройните колекционери са само следствие на някакви остатъчни притеснения. / Не става дума за срам, а само за притеснения, след случая Стоичков срам по нашите земи вече няма/.

Страха. Цензурата. Презрението към демократичните институции. Връзкарството, ходатайствата, погазването на закона, натрупването и преразпределението на пари от държавата, тоест от ограничени приятелски кръгчета, потискане на предприемчивостта, поощрение на монополите за сметка на дребния и средния бизнес, и разбира се неизбежната, неизтребимата, неизкоренимата, повсеместната и вездесъща корупция /подкупничество/ .
Корупция /подкупничество/ заради което уж падна от власт тройната коалиция. Но по време не нейното управление имаше поне вложения /инвестиции/ в строителството и в някои други производства, та част от парите стигаха  и до други хора, а не само до властниците и техните приближени. А сега инвестиции няма никакви. И причината никак не е само в кризата. А пък изследванията показват увеличение на корупционните показатели

Ето, че  вече май стигнахме до началото и края, до алфата и омегата,  до върха и основата, до небесната лъчезария и до светаята светих на цялото покритото с неувяхваща слава и разкъсани ленти Бойко Борисово владичество.
Магистралите.
Които припомнят една истинска случка с африканско племе, развълнувала преди време всички световни антрополози, социолози, психолози и психопатолози.
Видяло африканското племе, че белите хора строят летища и че на тях кацат самолети с разни благини – хладилници, транзистори, телевизори и подобни. Решило и то да си направи летища – изсякло парчета от джунглата, утъпкало земята, построило си диспечерски кули от дърво и зачакало да кацнат самолетите с благините. Като не дошли благините,  почнали да се молят на дървените си идоли за помощ.
Да, магистралите са хубаво нещо, но по тях няма да тръгнат стоки с благини. Те, благините първо трябва да се произведат и да се продадат, а това става с производителност на труда. С наука, с образована, със знаеща и можеща работна ръка. Знаеща и можеща работна ръка – това търсят вложителите. А не висшисти, които садят картофи и отглеждат „Овчо за Европата”.
От българските магистралите ще се облажат най-вече турските търговци и работници, които ще имат по-бърз достъп до европейските трудови и стокови пазари. Защото турците произвеждат.
А когато минават по магистралите ни те дори кафета и сандвичи не си купуват – носят си ги отнякъде и ядат по поляните около бензиностанциите.

То тръгва отгоре и се спуска надолу. Като при спуканата отходна тръба от горните катове. Цялата тази пошлост, посредственост и простащина. С гнуснавото поднасяне на къшеи хляб към отмалели девици, с призивите да се садят картофи и да се отглежда Овчо за Европа, с хвалбите как от тройкаджия се става министър, с водевилното рязане на ленти, с никаквостта и мазачеството на журналята, с махленските разправии и свади на русите женища по телевизорите, със скотщината на така наречените хумористични предавания, с каквото се сетите, а също и с поревката на всякакви полуобразовани и полуграмотни същества да стават доктори, доценти, професори, че и заслужили художници даже.
Необясними поревки, наистина. Имат си пари, имат си коли, имат си жени и любовници, имат си къщи и палати, имат си слава и власт, имат си всичко.
За какъв възпроизводителен уд тогава, алмата им матерна, са хукнали да стават доктори, доценти, професори и заслужили какво ли не?

А, да има и нещо, което те нямат. Чест, достойнство, образование, възпитание, изисканост, ум, вкус, дарба, извисеност, духовност благородство.
Това си нямат защото „това” не се купуват с пари. А и защото не са съвсем наясно какво, аджеба,  означават тези неща. И понеже не могат да си го купят „това” и понеже не знаят какво означава „това”, решават да го принизят. Да ги смачкат тези непознати понятия и стойности, да ги изкривят, да ги обезсмислят, да ги обезобразят, да ги обърнат с краката нагоре и ако може да ги онодят.
Диваците рушат и унищожават онези непонятни за тях достижения на цивилизацията, които ги потискат, защото не могат да ги да разберат, осмислят и пресъздадат. Неграмотният простак става доктор на науките. Невежият тройкаджия става министър на културата. Посредствената курва с прозвище „мадам” става журналистка и получава почетна награда. Престъпникът става уважаван кмет. Далавераджии, ченгета и доносници биват удостоявани с най-високи държавни отличия.
Биячът – наркодилър и търговец на амфетамини  става премиер.
Обръщенията „цървул, галош, Ичката ви майчина” стават образец на изящна словесност.
Така е при властта на простаците.

***

Отначало Тя, Простащината с голямо П, сякаш не беше сякаш задължителна или неизбежна част от обществения и политическия ни живот. Знаехме си, че я има, знаехме си, че е неразделна част от битието ни, но все пак я поприкривахме и дори се притеснявахме от нея. Беше нелегална или полулегална. Все още не беше официализирана, не се изявяваше “екс катедра”.

Не толкова битовата, колкото политическата, макар двете да са много силно свързани. После тя изплува изпод тинята и в началото сякаш постресна обществото ни. Постресна го, но само малко и само донякъде. Може би защото записите, в които Бойко Борисов, например, показа цялата си същност, макар и незаконни, бяха достоверни. А и мнозина го оправдаваха с това, че е бил подпийнал, а при такива обстоятелства хората обикновено не си мерят приказките.

Грозни закани и обиди

Само че Бойко Борисов не е съвсем обикновен човек. Той беше министър-председателят на България, най-овластеният човек в държавата. И пиянските му излияния говореха за същността и особеностите му на управник – особено грозната закана “ще го размажа” към бизнесмена, който не се бил съобразявал с него. А после и най-грозната от всичките му приказки – онази за “простата кърджлийска принцеса”. Обществото ни все още не си дава сметка доколко отблъсващо е подобно обръщание, дори като пиянски изблик.

Министър-председателят на България наричаше така не друг, а председателя на Народното събрание на България – държава, която е парламентарната република. С това обаче грозните чудатости не свършват. Председателката на Народното събрание не се обижда. Седи редом с Борисов на пресконференциите и гледа едва ли не любовно към човека, който я е унизил.

След тези падения, други някои пошлости вече изглеждат дори невинно. “Негодяи, мошеници, некадърници, ограбиха ви с милиони, ограбиха ви с милиарди” – обвинява Борисов по време на предизборните си обиколки из страната, но никой не се впечатлява, нито пък иска доказателства за обвиненията. Те са станали всекидневие. Нещо естествено: “ами той си е такъв, така си говори…”

И други не останаха по-назад

Противниците му от ПП-ДБ и ИТН пък определяха ГЕРБ като “мафия” . Което си е остро и обидно обвинение. Но то е политическа обида, която не може да бъде назована пошлост или простащина. Политически бяха и обвиненията, които най-редовно отправяше към противниците си Корнелия Нинова от трибуната на Народното събрание (наричайки ги “национални предатели”). Но и тези нейни приказки, макар да доведоха до обезценка и на думи и понятия, не бяха проява на простащина.

При Костадин Костадинов и „Възраждане“, обаче, влязоха в употреба и двата вида охулване – и политическото, и просташкото. А някои депутати от ПП-ДБ му отвърнаха по същия начин. Към тези изпълнения се притуриха и “мазните” пошлости на Делян Пеевски, които като цяло не бяха осъдени нито от обществото ни, нито от избирателите.

Махленски приказки и хлапашки изпълнения

Президентът Радев пък, следвайки политическите си пристрастия, тръгна от политическото “мафия”, мина през махленското “мутри вън”, и накрая също нагази в простащината (с неговото си “шарлатани”), без да съобрази, че така нарушава Конституцията на България, и че това е поведение на политик от ниско равнище, а не на президент.

Всички тези прояви, обаче, бледнеят пред изпълненията на сценаристите от „Има такъв народ“. Човек би могъл да предположи и да се надява, че тези зрели вече мъже ще се съобразят поне малко със знаковото значение на Народното събрание като висша национална институция и няма да го оскверняват с хлапашки изпълнения, заимствани от телевизионното си предаване.

Нищо подобно, обаче, не стана. Те го употребиха тъкмо като сцена на долнопробни зрелища. Като подигравките с възрастта на академик Денков, например. Който всъщност си е тъкмо в подходяща за политици възраст и е един от немногото български политици с безукорно поведение и възпитание.

А какво правят медиите?

Едва ли в цялата история на съвременна България Народното събрание някога изобщо е било средище на подобни низости. Които накрая възмутиха дори някои невъзмутими иначе водещи от националните телевизии. Макар и да не се осмелиха да кажат от какво и от кого точно са възмутени.

А тъкмо националните медии, които не само отразяват общественото мнение, но и влияят върху него достатъчно силно, би трябвало да се противопоставят на политическата пошлост, вместо да я подминават, или да я приемат за нещо естествено.

Но истинската и последната преграда пред тези отблъскващи прояви са избирателите. Те имат избор – между: “може да е прост и да се изразява грозно и непристойно, но ще се грижи за нас, защото е като нас”, или: “той е прост и се изразява грозно и непристойно, и няма как да се грижи за нас, тъкмо защото е като нас”.

Едно достижение на цивилизацията

При всички случаи учтивостта и възпитанието са толкова тясно свързани с благополучието на един народ, колкото и простащината със злочестините му. Едно от най-трудните обществени достижения е осъзнаването на тази зависимост. Това е и цивилизационно достижение.

Автор: Иво Беров

Рубрика:
Споделете