Милена ВЪРБАНОВА
Едно от “най-тайнствените” понятия в ранносредновековната българска титулатура, е “таркан”. Още повече, че по незнайно какви причини, тази титла винаги се явява в “двоен вид” бори-таркан, зера-таркан, жупан таркан, олгу таркан, че даже и кана-таркан, което историците приемат за “необяснима” тавтология.
Защо в продължение на повече от век, след океан пролято мастило, българските и чужди учени не са успели да разтълкуват адекватно тази загадъчна дума? Защото – както многократно съм писала, никой не се интересува какво представлява тя като част на речта – съществително, прилагателно, причастие, наречие или нещо друго. А това е първото условие за обяснение на едно древно слово. Посредствената мисъл води неумелия изследовател към презумпцията, че всяка титла е някакво съществително име.
След като разкрих смисъла на предъвкваната от поколения учени старинна българска титла “ичиргубоил” (вж. статията ми “Значение на титлата ичиргубоил”, включена и в моята нова книга “Името България и етнонимът българи” ), по елегантен начин, свързан с доказателствата, които давам, че етруските (лидийци) и троянците са част от българския етнос, стигнах до дълбокия, първичен смисъл на словото “таркан”. А то се оказа много по-древно от представите, които имаме за него, свързвайки го само с Ранното Средновековие.
Още отдавна чужди учени си дават сметка, че номенът на етруските царе на Рим – Тарквиниите (Priscus и Superbus) – има силно звуково сходство с титлата “таркан”. В книгата си “Връх България” (2016 г.), правя паралел между родовото име на Тарквиниите и най-старото название на лидийската столица Сарди – Тарна или Тархна. Името Тарна (Тархна), в цитирана си книга, свързвам с това на нашата столица Търново и още множество характерни за България селищни названия – Трън, Търнава, Търнак и т.н. Но, макар че подобна идея не е лишена от смисъл, както по-долу ще обясня, тя не води пряко към значението на имената Тарквиний, Тархна и думата “таркан”.
В статията си “Етруски, траки, българи, руси” приемам, че очевидната дори за първолак звукова прилика между името (или прозвището) на лукомона Таркун (Tarkun), предшественик на Тарквиниите, и етнонима “траки” (с допустима инверсия на звуците “а” и “р”) е пореден знак за принадлежността на Тарквиниите – и изобщо на етруските, към тракийския и българския етнос. Но впоследствие осъзнах – преводът на Tarkun като “тракун” – трак, тракиец – не е точен, значението на името е друго, идентично с Тарквиний, макар че начинът на изписване е различен. Разкривайки смисъла на “Тарквиний”, ще обясня и този на “Tarkun”.
И така, стигаме до сигурното заключение, изразено и от предишни изследователи, че родовото име Тарквиний и титлата “таркан” са смислово свързани (към тази смислова нишка аз добавям и названието на лидийската столица Тарна – Тархна). Но колкото и крещящо омонимно да звучат те, тъждеството им не може да бъде доказано, докато не се открие общото древно понятие, което ги е породило. Това понятие би осветило с мощен прожектор смисъла и на Тарквиний, и на Тархна, и на “таркан”.
Е, българи, аз открих това понятие. И то е “торква” – torquis, torques – мъжката огърлица. Защо “торква”? Защото в най-древния свят това особено мъжко украшение е било знак за принадлежност към висшата аристокрация. И едновременно белег за субординация пред върховната власт на царя – едно от значенията на torquis е “хомот”, “ярем”.
Словото “торква” произлиза от латинския, а вероятно тракийски (пеласгийски) глагол torqueo, torsi, tortus – въртя, обръщам, увивам, извъртам, изкривявам. Най-често торквата е правена от извити метални нишки. На латински език човекът, удостоен отличието на торквата, се нарича torquatus, каквото е и значението на родовото име на gens Manlia, oт който произлиза известният политик Тит Манлий Торкват. Смятам, че и родовото име Тарквиний на етруските царе на Рим означава абсолютно същото – “носещ торква”, тоест “принадлежащ към висшата класа”.
Глаголът torqueo има много ясен български произход, защото най-древното му значение е “търкалям” – в смисъл на “извивам”, “увивам”. Словото “таркан” не нищо друго, освен страдателно причастие на глагола torqueo – “търкалям” и означава “личност, удостоена с торква” – сиреч принадлежаща към българската аристокрация. Думата “таркан” ще рече буквално “търкан”.
От даденото от мен тълкуване става ясно, че “таркан” не е титла, а обща характеристика на българската и етруската (лидийска, меонска) висша класа – “носещи торкви”, “торквати”, “търкани”. Ето защо, когато някои от представителите на тази класа са получавали от царя висш държавен ранг, те са приемали, в съответствие с него, и конкретното звание “бори”, “зера” и пр., добавено към общия им статус на “таркани”. Това обяснява мистериозния “двоен вид” на “титлата таркан”, която сама по себе си не е титла, както вече обясних. В титлата “кана таркан” няма никаква “тавтология”, защото “кан” в думата “таркан” не означава “канас”, а е просто сричка от страдателното причастие на глагола “търкалям”, от който произлиза съществителното “торква”.
Името на Тарна (Тархна), столицата на Лидия, старото отечество на етруските, можем да преведем като “венец”, защото едно от значенията на torquis e “венец от клони”.
Сънародници, за кой ли път ви питам – осъзнавате ли значението на тези открития? Те гръмовно – като оръдеен залп – ви съобщават, че етруски (лидийци, меонци) и българи са един и същ народ и че езикът, на който са говорили всесилните тирени, е българският език. Нашият майчин и бащин език, който диво поругахме. Тия открития говорят за непостижимото величие на българския род в дълбоката старина. Ето защо гърците са изгорили българските книги и са изтрили историческата ни памет. Ако бяхме примитивна тюркска орда, никой нямаше да си мръдне пръста да заличи свидетелствата за подобен незавиден произход.
Пълен текст: Прочетете
Автор:
