Д. Илков, Българска историческа библиотека, год. III, том IV, 1930 г.
Трън е малък градец в западна България. Разположен е в дълбока и тясна котловинка край бреговете на Ерма, в недрата на средногорията между Витоша и сръбската граница. Високите рътове (Пещерица, Малък Руй, Черчилат, Мургавица и Веслец или Китка), които ограждат котловината от вси страни и стоят над нея стръмно и величаво, придават на градеца швейцарско-алпийски изглед. Сега тези рътове са повече тревисти и сипкави, а някога били покрити с гъсти и хубави гори. Гледките от рътовете над Трън са далечни и омайни. Пред очите на човека се разтварят широки планински лабиринти, разпокъсани страшно от коритата на реки и рекички, едни от които бързат към долината на Нишава, други към долината на Струма. Най-импозантен в тоя край е върхът Голям Руй (1712 м.), който горе е плосък и тревист. Северният му надвес е хубаво залесен и от темето му се съгледват Витоша, Рила и Стара планина.
На югозапад от Трън се разтваря прочутото Знеполе (Звънеполе) (16 килом. дълго и 3-4 килом. широко), оросено от Ерма и притоците й и хубаво обработено. Царевичните и ръжени ниви, що покриват дъното на някогашното планинско езеро, късно узряват, понеже Знеполе стои на голяма адморска височина (770 м.) и климатът му е твърде остър. Край первазите на полето се виждат накацали множество селца и махали, чиито спретнати къщички с червени керемидни стрехи и беловаросани стени пренасят човека в Тирол и Швейцария. Тесните войнишки шосета, прокарани в полето подир Сръбско-българската война, придават особена живописност на цялата картина. Старият знеополски друм между София и Враня сега е запустял, но той работел много през XV и XVI столетия. Курипешич споменува този друм на 1530 год., когато той минал по него с царските пратеници Никола Юришич и граф Ламберг за Цариград. Прочутият в народните ни песни Муса Кеседжия се отправил от София (1410 год.) по този друм към Враня и Ново бърдо, за да нападне сръбския велможа Углеш. Изобщо взето, околностите на Трън са твърде любопитни, живописни и примамливи. Любознателната душа ще найде там и старинни исторически останки, и красиви гледки, и пейзажи, и още много други наслади.
Трън е нов град. Неговото заселване не датира от много време. Едва в XVII век Хаджи Калфа споменува за пръв път „Иснеболски кадилък“ (съдебен окръг) в Софийския санджак. То се вижда, че Трън ще е съществувал много по-отдавна от времето на Хаджи-Калфовото преминуване през софийско, навярно от края на XVI век. Този град, който турците наричали Изнебол касабаси (Знеполски град) или Таран паланка, не е основан от Карафеиз (по тукашно Каравезия) и от неговия син Али бег, както обичат да вярват трънчани, защото се знае, че във времето на султан Селим III той е съществувал вече. Преди да се установи Карафеиз в Знеполско, град Трън се състоял от една малка овчарска махала, разположена в сегашната местност „Селище“, малко на югоизток. Тогава и днешната Баренска махала в града стояла в местността „Барье“, на един висок рът над сегашното село Туряковци. Тези две махали, както и други още села от знеополския край, се черкували тогава в манастира „Св. Никола“, който се намирал в дъното на днешната Трънска котловина. Монастирската сграда, с много килии и калугерии с широк двор, служила на околното население и за пазарище.
В дните на султан Селим III знеполският край бил наводнен от кърджалийските орди, които страшно ограбвали населението. Професор Иречек е намерил една бележка от Бусинското евангелие за неволите на тукашното население от кърджалиите, която гласи, че „на 1796 год. (7304) додоше Крежалие, много зулум учинише“.
През времето на кърджалийските золуми откъм Гюмюрджинско дошъл с ордията си страшният кърджалийски главатар Карафеиз и завладел Трънско, Радомирско, Дупнишко и Брезнишко. Той оставил в Дупница за свой заместник някой си Карг-Али, в Радомир Билял Ага, в Трън съградил висока пететажна каменна кула (двата най-горни етажа били дървени) и оставил обичния си син Али бег там да владее, а за себе си избрал Брезник, дето се установил и съградил също каменна кула. Той въздигнал каменни кули още и в селата Алдомировци и Бърложница.
По заповед на Али бег махалите от околните височини се преселили насила в котловината. Така се образувала днешната Спахийска махала. Слезнали в долината на Ерма по-късно и Баренци, които обраували днешната Баренска махала. Тези последните напуснали, казват, старото си село драговолно, защото махалата им в Барье била нездрава, изложена на остри и променливи ветрове.
Алибеговата власт в Трънско била голяма и неограничена. Населението го почитало и обичало, защото бил справедлив и толерантен. Той живеел в яката си кула с трите си жени, от които едната – Ангя Тричкова Манина – най-младата и най-хубавата, била трънчанка.
Трънчани работели като арагати по чифлиците на Али бег и пасли стадата му. Той им давал в замяна на това храна, облекло и се отнасял с тях много кротко. Турци него време в Трън нямало и сеизите на Али бег били арнаути и трънски българи. Тяхното облекло било богато и красиво: чепкените и елеците им треперели от сърма, а на пояс носели скъпи силяхлъци и разновидно оръжие; върху главата си налагали дълъг конусообразен каук, поръбен със сърма, който имал вместо пискюл три дълги лисичи опашки със звънчета на края.
рън по онова време бъл съвсем откъснат и изолиран от света: заграждали го високи гористи рътове и пътеки нямало почти никакви. В това усамотено и непристъпно планинско гнездо на отечеството ни преминавал охолно дните си Али бег, дори до смъртта на баща си. Карафеиз умрял в Трън от естествена смърт. Останките му били пренесени отсетне и положени в каменна гробница в село Баллиефенди, днешното Княжево при София. И сега още съществува тази гробница зад дуварите на княжевската църква, под сянката на ширококлонести габъри (пояснение: става дума за храм „Св. Прор. Илия“ до колелото на трамвай номер 5). За софийските мохамедани тази гробница е била свещена и те винаги са дирили при нея лек за своите неизцерими болки. Видните турски първенци в София са били погребвани в Баллиефенди, при гробницата на Карафеиза, като на свещено място.
След смъртта на Карафеиза син му Али бег, заповядал да запалят и изгорят лесовете в околностите на Трън, за да не могат да се крият там неприятелите му. Пожарът за кратко време превърнал гиздавата околност в пустиня. Обстоятелствата принудили Али бег да влезе в преговори с шкодренския немирник Кара Мустафа и да стане негов наемник срещу султанските съюзници в Ниш, Пирот, София и др. Той водил успешен бой срещу Топал Саид паша Мюселин и превзел от него градовете Пирот и София. Последният град бил нападнат ненадейно от Али бег и страшно опленен (2 април 1832 година). Неприятната вест за несполуките на Кара Мустафа в боевете срещу султановите войски достигнала до Али бег, когато той напредвал към Ниш. Тази вест го обезкуражила и той не посмял вече да се върне в Трън. Али бег предпочел да влезе в преговори с тогавашния сръбски княз Милош Обренович да остави Али бег да живее в Сърбия свободно, като емигрант, а този последният да се труди чрез доверениците си, щото Трънско и Софийско да се откъснат от Турция и се присъединят към сръбската държава. Обаче, Милош Обренович не удържал думата си, а предал Али бег с измама на султански пратеници заедно със свитата му. В Сърбия останала само Ангя Тричкова Манина, хубавата жена на Али бег, която се оженила за сръбския капитан Пека. Али бег обезглавили по пътя между Одрин и Цариград и главата му поднесли на султана.
Докато Али бег живеел още в Сърбия, в Трън дошъл временно на мястото му неговият верен радомирски съюзник Билял ага, за да наглежда имотите му и да управлява областта му. Един ден изчезнал безследно и той. Трънчани не допущат, да е бил погубен от някого, а вярват, че е забегнал към адриатическите острови през Албания. Подир това Трън стоял много месеци без управител – в мъчителна неизвестност. Цялото население в Трънско преживявало в страх и трепет, като очаквало най-лоши сетнини. Най-подир цариградските власти придобили надмощие в тези разбунтувани и непокорни покрайнини и султановото правителство изпратило свои хора да поемат управлението в Трън. Него време дошли в Трън и първите 5-6 турски семейства, които си изградили къщи около Алибеговата кула.
С настъпването на новия режим населението в Трън си отдъхнало и султановото правителство му повърнало старите войнишки привилегии. От селата и махалите на Знеополе и от Трън отивали всяка година към Цариград през Самоков млади момци, да косят ливадите и пасат конете на султана. Тукашният край не бил обременен от тежки даждия и непоносими ангарии и населението се чувствало доволно и свободно. Трънчани не изпитвали и жилото на мохамеданския фанатизъм, понеже тукашният край бил чисто български, свободен от турски селища.
Новите турски управници на Трън не се настанили да живеят в удобната кула на Али бег, но я оставили на произвола на съдбата и тя скоро запустяла. Едва на 1882 г. трънчани сглупили, та я съборили, за да употребят камъните й за градиво на основното училище в града.
През 1829 г. трънският край не е бил засегнат от вълните на руските освободителни войски. Тогава русите достигнали само до София, като се установили на лагер в Подуене. По онова време холерата изморила много свят в Трънско.
Две години след Одринския мир (1831-1833) в Трънско избухнало голямо народно движение, известно под името „Трънска збуна“, насочено срещу българските чорбаджии-изедници. Тези последните събирали своен данък от населението (вместо 300-700 кесии) и по този начин не му оствяли нищо за прехрана. Възбудената и огорчена селска маса избила мнозина чорбаджии, а мнозина от тях били избесени по решение на изпратената от Цариград комисия, която намерила деянията им за престъпни и безчовечни. Цариградското правителство посрещнало с голямо неудоволствие и най-слабите народни движения в тоя чисто български край на империята, защото се страхувало от подозрителното държане на съседното сръбско княжество.
Трън останал безучастен зрител в борбата за народната ни пробуда. Тука никой не помни да се е чело някога в църквата или в училищата на друг език, освен на български. Запазването на славяно-българското четмо в тоя край от посегателствата на гърците се дължи до известна степен на Ипекската сръбска патриаршия, под чието ведомство се намирали земите на цялата Нишка епископия (1760 г.) Професор Иречек споменува в „Cesti” за бележката на един бусински свещеник, който „бил опопен на 1759 г. в Ниш от печския патриарх Гавраил в деня на св. Терапонтий.“
Трънчани останали настрана и от народните движения за политическа свобода през миналия век. Турското иго не тежало толкоз много върху плещите на мъжкото население в Трън и Знеополе, понеже то се ползвало дълго време от войнишките привилегии, а сетне прекарвало повече от половината на живота си на работа из Влашко и Сърбия. Дали чуждото иго е чувствано от женското поглавие на този български край, това е идн въпрос още спорен и неразрешен. Нам се ще да вярваме, обаче, че знеополското българско население, като изключим кърджалийската страшна епоха, е преживяло владичеството на османците като един сън, повече спокоен, отколкото страшен и кошмарен.
Първото българско училище в Трън е открито на 1780 г. от трънчанина поп Никола Тошкин. То е било частно училище и е следвало стария килиен метод. Тепърва на 1860 г. трънското училище много напреднало и процъфтяло под вещото ръководство на учения даскал Димитър поп Георгиев от село Банско (Разложко). На 11 май 1868 година е бил за пръв път тържествено честван в Трън празника на св. св. Кирил и Методий.
До навечерието на Освободителната война мохамеданското население в Трън се достатъчно размножило. Придошлите от София 5-6 турски семейства в началото на XIX век порастнали на около 30 семейства, а през 1861 година в Трън се заселили и 30 черкезки семейства, дошли откъм Цариград, и основали черкезката махала. Колкото и да било неприятно на трънските българи и турци да имат за съседи един немирен и хайдушки елемент като черкезите, те не смеели да роптаят явно срещу тях от боязън пред правителството. А известни са намеренията на цариградското правителство с допущането на черкезите в европейските провинции на империята, особено пък разселването им между българите и край границата на Сърбия.
Когато избухнала Освободителната война и русите се показали на Арабаконак, а сърбите при Ниш, черкезите и турците избягали от Трън и не се върнали вече назад. След като заели Трън, сърбите съборили джамията на турците и днес на мястото й има фурна.
Митхад паша, прочутият дунавски валия, искал да пресели Трън на мястото на днешното село Забел и да увеличи мохамеданското му население. Обаче, той не успял, понеже наскоро бил сменен и повикан в Цариград. По същия начин пропаднал неговият план за преселването на Никопол и за въздигането на нов град Султание край Дунава. Само с едно нещо той сполучил да остави спомен за себе си в Знеополско, а то е прокарването на шосето през с. Клисура за гр. Враня. Подир римския император Траян, в историята на шосейното дело в отечеството ни Митхад паша се явява като втора енергична личност. Той най-добре схващал нуждите на страната от удобни и трайни пътища и разбирал през къде да ги прокарва.
С побягването на турците и черкезите от Трън по време на Освободителната война градецът с цялото Знеополско останал откъснат от света за дълго време. Каймакаминът, най-върховният представител на турската административна власт в покрайнината, който бил българин родом от Търново, побягнал също. Тогава трънчани се събрали в конака, решили да сформират местна стража и да се пазят сами. Обаче, неизвестността, в която живеели в продължение на цели 5 месеца, страшно ги безпокояла. Вече към края на есента, когато настъпването на зимата можело да ги хвърли в по-големи страхове и грижи, те се решили да пратят депутация в ближния сръбски лагер, която да моли пълководеца да прати войска в Трън, за да го пази.
На 20 декемврий 1877 г. в Трън влезли 1100 души сръбски войници, посрещнати от населението като освободители по най-тържествен начин. Техният предводител обявил Трън и цялото Знеполско за сръбско владение, успокоил населението, доколкото можал, и на утрото се отдръпнал с войската си към Пирот. След падането на Плевен сърбите отново навлезли в Трън и околността му и престояли там цели 18 месеца. През време на пребиванието си в тоя край те се държали изначално достойно и безукоризнено. Населението гледало на тях като на истински братя и избавители. По-сетне те отбили знеополската и трънската интелигенция от себе си, като се впуснали да събират насила подписи от общините, че уж обитателите на Трън и Знеополско са „стари срби“ и не желаят да минат под владичеството на българите. Сам Ристич с едно писмо съветвал трънчани да се обърнат телеграфически към европейските сили и Царя Освободителя и да заявят „као и що сте прави срби и най-чисти да сте у санджаку Нишког и да ни живи ни мртви нечете под Бугари“.
Сръбските административни власти и сърбоманските агитатори срещнали нечуват отпор между населението срещу предприятието си. От Белград те получили наставления да действат върху упоритата българска интелигенция чрез репресалии, а от селяните да почнат да събират тежки данъци. Войската добила заповед да съсредоточи здраво внманието си на границата между трънско и София и да не пропуща нито едно неофициално лице да я преминава.
От документите, които притежаваме по този въпрос, се вижда, че сърбите са употребили неимоверни усилия, за да остане този български край в ръцете им. Те събрали два пъти данък от населението в продължение на една година и съсипали от бой по-видните наши родолюбци. Водител на народа и отличен борец за възтържествуване на българската идея се явява тогава младият трънчанин Таки Пеев, когото населението упълномощило да отиде в Сан Стефано и да действа чрез Граф Игнатиев, Трънско да бъде по-скоро избавено от игото на сърбите. Този същият родолюбец после действал в София чрез професор Дринов и княз Корсаков, за да прати окупационното правителство казаци в Знеполско, които да изместят сърбите. Като върл противник на Пеев в това време личи учителят Рангел Станоев, отчаян, притеснителен и издайник на народа си, който извършил много гнусни дела в Трън през време на сръбската окупация, а сетне побегнал в Сърбия и се установил да живее в Пирот под името Рангел Станоевич. Сърбите се оттеглили от Трън и Знеполско към края на май 1879 г., когато руският полковник Лукашов пристигнал в града със слабо отделение българска конница.
През време на сръбско-българската война сърбите нападнали на Трън (4 ноемврий 1885 г.) от три страни: откъм село Врабча, откъм Руй (Дъсчен кладенец) и откъм Дерекол. Решителният бой станал на 1 ноемврий на Власинската планина срещу с. Колуница. Най-упорито се е държала срещу сърбите дружината на капитан Тошев от Бдинския полк. Сърбите завзели Трън едва на 4 ноемврий и преминали през улиците на града с 8000 души войска. Този път те престояли в Трън само 6 деня.
Трън има здрав планински климат, прохладно и приятно лято и люта зима. Населението в града и по цялото Знеполско е изобщо красиво и кокетно, а женската носия спретната, богато украсена със злато-сърмени нашивки и твърде съблазнително скроена.
Трън има 685 м. надморска височина. На 1894 година е броял всичко 3662 жители. Тази цифра е почти два пъти по-голяма от оная, която градът е показвал в навечерието на Освободителната война. На 1884 г. професор Иречек е заварил Трън с 1552 жители. Подир освобождението на България числото на жителите в Трън е бивало винаги рязко променливо, което е зависело главно от обстоятелството, за какъв административен център е минавал градеца в Княжеството. Както в турско време, тъй и през окупацията на русите Трън влизал в границите на Софийската губерня. По-сетне той бил вазведен на окръжен център с околии: Трънска, Царибродска и Брезнишка. За по-високите чиновници, служащи в тоя град,
Трън е минавал за български Сибир, поради своето затънтено и усамотено положение.
През лятото на 1898 година ние намерихме Трън доволно разхубавен – с 380 къщи, 2107 жители, от които 100 цигани, и с един скромен каменен паметник на широкия площад, издигнат за спомен на геройски загиналите български офицери в братоубийствената Сръбско-българска война. Трън имаше тогава 5 хубаво урегулирани и чисти улици, 2 буйни чешми, 4 фурни, 38 кръчми, хотел и строяще се държавно грънчарско училище. Основното и класно училище в градеца имаша широко помещение и задоволителна уредба. Правителствените учреждения и болницата се помещаваха в нови солидни сгради, каквито можеха да се намерят тогава само в столицата и в най-големите градове на Княжеството.
В средата на Трън има нова църква Св. Никола, украсена с образи и икони на светии, рисувани от самоуци зографи, по образци от византийско-атонската школа, а в Баренската махала е старата църква Св. Петка, съградена върху още по-стари основи. В тази църква, на чийто иконостас е изобразен в природна величина многопочитания от трънчани св. Терапонтий, професор Иречек е открил едно „неделно евангелиена книга приблизително от XVI-XVII век, без юсове, с акценти“. Това ръкописно евангелие „с рисувани ликове на евангелистите и на св. Прохор“, не можахме да видим, било че свещеникът нарочно го криеше, било че наистина бе някъде затурено.
В ново време Трън бе значително съживен покрай хубавите шосета, които го свързват с околните центрове. Новата сръбско-българска граница, обаче, отново го постави в затруднение. В турско време, дори до появата на Каницовата карта този градец не само че е бил съвсем откъснат от по-културния свят на Отоманската империя, но и картографите са го отбелязвали в околността на Белоградчик под името „Иснебол“. Тази очебийна грешка не е поправена нито от Ами Буе, който посетил Знеполско през 1837 г., нито от Хохщетър, който е идвал тук на 1869 г. и е останал поразен, както от природните хубости и великолепие на трънския алпийски край, тъй и от хитрината на населението.
аст от снимките ми от изкачването на връх Щърби камък. Все още държи първо място за най-шарен, пъстър, цветен връх.
Главният поминък на транчани и на жителите от знеполския край още от много старо време се е състоял в жетварство и косачество по Влашко, Сърбия, Цариградско и южно-тракийските полета. Трънчани ходили по чужбина на печалба като дюлгери и добри зидари, което правят и днес. Останалите вкъщи старци се занимавали със земеделие, козарство и грънчарство. Трънските жени са хубавици, весели и обичат танеца и гиздотата. Трънското хоро е живо, тропливо и увлекателно. То много подхожда на буйната и весела натура на тукашните хора, които приличат в това отношение на топлокръвните андалузци. Особено буйни и пълни с величествени извивки са хората „йова“ и „четворка“, които увличат във вихъра и най-заспалите и хладнокръвни натури и ги карат неволно да се отдават на темпото на танеца и да усещат в нервите си детинско-пролетна подмлада!
