Приижда с бавни стъпки вечерта,
полетата, нивята морни глъхнат,
като възторжена милувка над пръстта
вечерникът прохладен ме полъхва.
Тук Ерма във лазурна нежност днес шуми
в мълчанието, сякаш тъжна песен,
и в нейните притихнали и сребърни води
е сякаш моят светъл дух понесен.
Отпуснали в печал златистите коси,
като замислени и тъжни деви,
стоят смирено плачущи върби,
които в скръб са клоните привели.
Обичам тая златосънна тишина
от детството ми скъпа и позната
– кога над Знеполе усмихната луна
отронва над земята капки златни.
1936
Рубрика: Споделено
