100 години от рождението на Денчо Знеполски, командир на Трънския партизански отряд, страдалец и праведник на червената идея
Автор: Велиана Христова
Невероятна личност; непоколебим комунист; светец на българския антифашизъм; несломим дух; изумителен идеалист; поборник за правдините; пример за човечност най-висша проба; еталон за нравственост и чистота; човек, привличащ като магнит другите; явление в новата ни история; герой, на който се крепи българската нация. Най-уважаваният, най-обичаният и… най-измъчваният, и преди, и след. Такива думи са изричани и писани в спомените на десетки достойни българи за командира на Трънския партизански отряд и на партизанска бригада, ръководителя на първата партизанска дивизия у нас, участника в Отечествената война, легендата на Трънския край Денчо Знеполски. На 16 март се навършва един век от рождението му и не се съмнявам, че годишнината ще възкреси в паметта на днешните поколения идеалите и делата на този герой на България, чиято съдба е истинска драматична епопея – дотолкова, че изглежда невъзможна в рамките на един живот.
На практика биографията на бореца и страдалеца Денчо Знеполски стана достъпна за нас едва след неговата кончина, когато през 1997 г. неговата съпруга Мария публикува книгата “Посмъртна изповед”. В продължение на две десетилетия тя е записвала спомените на своя съпруг, за да ги събере в тази книга, в която най-героичните страници от българската Съпротива срещу фашизма се преплитат с истини, които мнозина днес искат да заличат, и с едно чувство на всеотдайна обич към трудовите хора, което малцина са притежавали и притежават. До последния си ден, до 22 октомври 1989 г., Денчо Знеполски, макар и генерал, си остава свой за всеки онеправдан или просто съратник. Вратата на дома им е винаги отворена, при него много народ се извървя, спомня си сега Мария Знеполска. Самата тя е завършила два пъти журналистика – в Софийския университет и в Московския. Докато Мария поднася по едно дъхаво кафе, Григор Гюров – племенник на Знеполски (Младен Гюров Гигов е истинското име на Денчо), си спомня за детството и гимназиалните си години, когато е живял заедно с чичо си. Разказва как фашистите са изгорили къщата на семейството в с. Ярловци, Трънско, но “ние в това време бяхме интернирани, а когато се върнахме, добри съседи ни приютиха”. На мястото, където е била изгорената къща, през 2015 г. е поставена плоча в памет на Денчо Знеполски. Моят баща е брат на Денчо, разликата им е 20 години. Той е бил член на нашето семейство, баща ми се е грижел за него като за големия ми брат, майка ми го е гледала като син, разказва Григор. “Той винаги се отдаваше на общественото, личния си живот подчиняваше на общото, милееше, мислеше, че може да помогне на всички трънчани, хората го обичаха”. Когато след Девети правителството обезщетявало с пари за изгорелите къщи, Денчо Знеполски ги дал до последния лев за електрификация на селото.
Самият Денчо още като ученик е бил изключен от Трънската гимназия за дейност в РМС, заедно със Славчо Трънски, с когото после ще делят партизанската съдба. През 1939 г. Денчо е приет за член на БКП, арестуван е няколко пъти до 1943 г. и е жестоко инквизиран от фашистката полиция. Преминава в нелегалност, през 1943 г. отива при югославските партизани. После става началник-щаб и командир на Трънския партизански отряд. Били са заедно и с майор Томпсън, който е прехвърлен в България, в бригадата на Знеполски. Когато през 1947 г. у нас идва майката на Франк Томпсън, тя прегръща Денчо като свой син.
Из цялата страна имаше партизански отряди, но те бяха повече “сезонни” – през зимата се укриваха някъде. Докато тактиката на Трънския отряд беше по-различна, той действаше през цялата година, през зимата преминават 1000 км през най-трудните пресечени местности, а когато се връщат от Краище към Знеполе, кожата им се сваля с обувките и чорапите заради измръзването, разправя Григор. След това Славчо Трънски и Денчо Знеполски оглавяват две партизански бригади, а по-късно в Трънско създават партизанска дивизия – 2000 души. Поради раняването на Славчо Трънски, фактически я е ръководил Денчо Знеполски. След Девети Денчо заминава за фронта срещу Хитлер като командир на полк и се връща с “Орден за храброст”. На 24 години е. Партизанската Съпротива и след това участието ни в последната фаза на Втората световна война са аргументът, с който при сключването на примирието и на мирния договор на победителите с хитлеристкия сателит България нашата страна не бе лишена от териториите до Пловдив, които Гърция толкова е искала да заграби. Днешните хулители на Съпротивата с перфидната си ехидност все “забравят” това.
През 1945 г. Денчо завършва едногодишен курс за старши офицери във Военното училище, назначен е за командир на гвардейски пехотен полк. От 1947 г. учи икономика в Москва. А през април 1951 г. се случва немислимото. Говорителят на радио “Москва” Димитър Стоянов (Мицо) в книгата си “Изповед…” си спомня разказите на Денчо за трагедията. Знеполски е извикан неочаквано в България, на летището в Букурещ няколко мъже се хвърлят върху него, оковават го в белезници, напъхват го в кола и го подкарват към София. При Павликени седнали да похапнат на земята, ядели и пиели с наслаждение, на две крачки от Денчо, без да му дадат един залък. Така започнала трагедията. Знеполски бил арестуван с обвинение, че е съмишленик на Трайчо Костов и че отишъл в Москва не да учи, а с тайната мисия да… убие Сталин, по поръчка на Тито! Като предател бил изтезаван и пребиван жестоко, инквизициите в ДС надминават фашистките. Знаменита става фразата му: “Фашистите ме бише и не бише, но от нашите кикъв бой сам ел, не мога ти га опишем”. Обидата от несправедливостта обаче е била по-силна и от болката. Няколко пъти е искал да се самоубие, при зверските изтезания е бил принуден да се признае за виновен във всичко, за което го обвиняват. Изпращат го в лагера “Белене”, където престоява до януари 1954 г. Пак на Димитър Стоянов е разказвал как в лагера от издевателствата, непосилния труд и глада го спасявали… криминалните затворници. “За сиромашията си се борил! Сега си се превърнал в една сянка. Ще ти помагаме”, казвали му прославени убийци и джебчии и го обичали като брат!
След реабилитирането му Знеполски завършва висшето си образование в Москва, през ноември 1957 г. е назначен за преподавател във Военната академия, оглавява катедра, после факултет, става генерал-майор. През 1964 г. е избран за секретар на партийната комисия към МНО. Недоволен от порядките в управлението на страната, от култа на Живков, решава да напусне БНА. Той предвижда, че честни и неопетнени комунисти ще бъдат заменяни с удобни приближени на “Първия”. Казвал е: “Ще дойде време да ни съдят, че сме били партизани”, спомня си бойният му другар Георги Чанков. (Не е знаел Денчо, че ще дойде и ден мизерни души да наричат партизаните терористи). Понеже никога не си криви душата и защитава това, което мисли и в което вярва, три пъти подава рапорт с мотиви и обяснение на позициите си, три пъти му го връщат, докато не написва, че иска да се пенсионира по здравословни причини (1969 г.). Бил е и кандидат-член на ЦК на БКП, и депутат от Трънско до 1971 г.
Само с няколко дни Денчо Знеполски не можа да дочака свалянето на Тодор Живков и избуялите тогава надежди за по-добра и по-демократична България. Днес няма такива хора като него – честни, винаги и във всичко предани на идеите си, защитаващи позицията си без страх от последствията, мислещи за другите, не за себе си. Такива хора във всички времена не са удобни. Не са угодни. Достойнството им е упрек към гузните, затова те винаги се опитват да го унизят и да го прекършат. При някои като Денчо Знеполски това не им се получава… А може би е по-добре, че той не доживя да види трагедията и мизерията на духа в днешна България.
След два месеца, на 16 май по инициатива на семейството в родното село на Денчо Знеполски ще бъде чествана тържествено 100-годишнината от неговото рождение. Сред организаторите са БАС, ветераните в БСП, съюзите на офицерите и сержантите от запаса и резерва и на ветераните от войните, общинският и областният съвет на Трънското земляческо дружество и др.
Биография
Денчо Знеполски е роден на 16 март 1920 г. в с. Ярловци, Трънско. Учи в гимназия и не завършва поради участие в политическия живот. Член на РМС от 1935 г. и на БРП (к) от 1939 г. Три пъти арестуван от полицията между 1939 и 1943 г. за комунистическа дейност.
Участва в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война. Преминава в нелегалност на 18 февруари 1943 г. Партизанин в партизанско подразделение на ЮНОА от 3 март до края на юни 1943 г. На 28 юли 1943 година, заедно със Стефан Рангелов и Славчо Цветков убиват секретар-бирника на главановската община.
От септември 1943 до 9 септември 1944 г. последователно е началник-щаб на Трънския партизански отряд, командир на Втора софийска народоосвободителна бригада, заместник-командир и командир на I бригада на Софийската народоосвободителна дивизия.
Като партизанин е съратник на Славчо Трънски, Руси Христозов, Йорданка Чанкова, Владо Тричков, Боян Българанов, Дичо Петров, Светозар Вукманович-Темпо, Михайло Апостолски, Живоин Николич (Бърко), Андреас Дзимас, Гочо Гопин, майор Мостин Дейвис, полковник Бейли и майор Франк Томпсън. Поддържа връзка с британски военни мисии.
На 18 май 1944 г. е произведен в звание полковник от Главния щаб на НОВА. Званието е потвърдено след завземането на властта от комунистите и техните съюзници, с Постановление на МС от 11 септември 1944 г. Един от оцелелите партизани в битката при Батулия на 23 май 1944 г.
Участва във войната срещу Германия. От септември до декември 1944 г. е командир на Първи гвардейски пехотен полк в първата фаза на българското участие във войната. На 28 септември неговата част води тежък бой в сръбския град Власотинци.
В 1945 г. завършва едногодишен курс за старши офицери във Военното училище. През 1946 г. е назначен за командир на Шести гвардейски пехотен полк от Първа гвардейска дивизия. Уволнява се по свое желание през декември 1947 г.
През март 1949 г. следва политикономия в МГУ „Михаил Ломоносов“ (Москва). Председател на Студентско земляческо дружество.
На 9 април 1951 г. е арестуван на летището в Букурещ и до 6 януари 1954 г. е в килиите на ДС и ТВО в Белене по обвинение, че е съмишленик на Трайчо Костов.[2][3][4][5] Следствието е водено от съветския генерал Филатов и българските следователи Калоянов, Джананов, Пенчо Стоилов, кап. Христов. Разследван е от комисия на Политбюро на БКП.[6] По време на разследванията Знеполски е принуден да прави самопризнания по абсурдни обвинения, като участието си в заговор за убийството на Йосиф Сталин.
През 1954 г. временно работи като журналист в сп. „София“. Член на СБЖ. Дипломира се и завършва висшето си образование в Москва (1955 – 1957).
През ноември 1957 г. е назначен за старши преподавател във Военно-техническата академия. Началник на катедра „Политикономия“ (1958). Повишен е във военно звание генерал-майор (19 септември 1959) и е назначен за началник на факултет и заместник-началник на Военната академия (1959). През 1964 г. е избран за секретар на партийната комисия към МНО. С Указ № 974/18 юни 1970 г. на министъра на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров е уволнен от БНА и пенсиониран на основание на подаден личен рапорт от 1969 г.
Кандидат-член на ЦК на БКП (1966 – 1976). Народен представител от Трънския избирателен район в V народно събрание (1966 – 1971).
По негови записки вдовицата му Мария Знеполска съставя мемоарната му книга „Посмъртна изповед“, ИК „Христо Ботев“, С., 1997. Денчо Знеполски е запомнен и с фразата си на трънски диалект: „Фашистите ме бише и ме бише, но от нашите кикъв бой сам ел, не могу ти га опишем“.
